Лоран Буве, френски политолог:
Днес рискът е тирания на малцинствата*
Самопровъзгласилите се представители на малцинството, които искат да се забрани, блокира, предотврати, са малки незначителни групички, но вдигат шум, защото правят само това, това е тяхната основна и почти единствена дейност
 
30 април 2019, 07:01 | Поан/Гласове | Видяна: 244
 

Лоран Буве, френски политолог

 

Миналия вторник френският философ Ален Финкелкрот бе поканен от студентската асоциация "Критика на европейския разум" да изнесе конференция пред студентите от Института по политически науки в Париж (Сианс По). На тази покана обаче се противопостави крайно ляв студентски колектив и призова за Общо събрание пред Института, което да попречи на провеждането на конференцията. Ален Финкелкрот бе наречен "реакционер" с "расистко и сексистко, колкото непоносимо, толкова и опасно" говорене. В крайна сметка, конференцията с участието на известния френски философ се състоя, но при мерки за сигурност. Докато "политическият антирасизъм" се стреми да превърне класовата борба в борба между расите, политологът Лоран Буве анализира това явление в интервю за "Поан".

Да се попречи на Ален Финкелкрот да говори не е ли опит за задушаване на обществения дебат?
 
Преди всичко това е опит на всяка цена да представиш мнението си за истина, което е идеологическо отклонение. Днес обаче, повече от всякога, трябва да защитим плурализма. Финкелкрот се превърна в нещо като плашило за определена левица, до такава степен, че не се колебаят да го нападат вербално… 
 
Този отказ да се изправиш пред другия и неговите идеи се превърна в константа в обществения дебат, изострен от социалните мрежи. Вече предпочитат да дисквалицифират човек, който има различни идеи, вместо да се аргументират. Това се отнася както за политиката, така и за университета. Този рефлекс е особено остър при някои, особено вляво.
 
Можем ли все още да обсъждаме спокойно всички теми?
 
Със сигурност, не. Напълно нормално е, че има групи за натиск, групи по интереси, лобита и лобисти, които защитават гледните си точки и идеи. Живеем в свободно, отворено и демократично общество: нормално е да могат да се защитават различни неща, дори и тези, които изглеждат най-скандални. Но това не е причина да отстъпваме пред най-малкия натиск, упражняван в обществения дебат от тази или онази група, която използва демокрацията и плурализма, за да наложи интелектуален терор, в името на истина, която твърди, че единствена притежава. Очевидно това е предизвикателството на религиозния радикализъм. Може да си плуралист, без да си страхливец.
 
Два примера от последните новини: защо ръководството на Сорбоната не направи всичко възможно вечерта, когато бе спряна пиесата на Есхил "Молителките" от групички от расистки активисти, за да може тя да се играе? И, от съвсем друго естество, защо английската футболна федерация реши да премахне шампанското от купите, което се дават на победителите, тъй като не бивало да се засягат онези, които не пият алкохол, в случая мюсюлмани? 
 
Принципният въпрос в този случай е прост: когато едно малцинство диктува общата норма, вече е твърде късно за демокрацията. Именно малцинствата трябва да се адаптират към общото, да спазват общите правила. Ако празнуването на победите с шампанско не допада на този или онзи поради някаква причина, той трябва да се адаптира. Токвил смяташе, че демокрацията представлява риск от тирания на мнозинството. Днес рискът е тирания на малцинствата. Демокрацията, впрочем, е борба срещу тиранията, откъдето и да идва тя. 
 
Често има призиви да се попречи на дебата, но като цяло те са слаби и не особено последователни. Не реагираме ли малко прекалено?
 
Да, вероятно. Самопровъзгласилите се представители на малцинството, които искат да се забрани, блокира, предотврати и т.н. всеки демократичен дебат или дори критика на тяхното поведение, са малки незначителни групички. Но те вдигат шум, защото правят само това, това е тяхната основна и почти единствена дейност. Те са борци, активисти на пълно работно време, независимо от професионалната им изява: журналисти, изследователи, политически лидери, синдикалисти, членове на асоциации… Истинското притеснение е, че те разполагат с посредници и канали навсякъде: в някои медии, в университетските среди, администрацията, местните власти… Тези посредници участват в разпространението на техните идеи от любезност, от незнание, от страх или просто от цинизъм. Навсякъде има както автентични полезни идиоти, така и истински сътрудници, които много добре знаят какво правят.
 
"Поан" публикува позиция на 80 интелектуалци, които критикуват хегемонистичната стратегия на "деколониализма". Как си обяснявате, че университетът приема тази войнствена мисъл с отворени обятия? 
 
Откакто излязохме от големите идеологически сблъсъци на ХХ век, в социалните науки има истински дефицит на "големи структуриращи теории". Навлязохме в едновременно по-фрагментиран и по-несигурен свят. Виждаме обаче, че там, където в миналото се е проявила левичарска традиция, "туземното" движение и расизирането на идентичността присъстват по-силно и са по-добре институционализирани (лаборатории, дипломи, департаменти…), отколкото другаде - можем да цитираме, например, университети като Париж-8 и Лион-2. В по-широк смисъл, туземната мисъл проникна в това, което бихме могли да наречем несигурен интелектуализъм: млади журналисти в  интернет сайтове, изследователи без точно установен пост… Тези идеи вече са особено разпространени в ключовите места на обучение, освен някои департаменти по социални науки в университетите, като журналистическите училища. 
 
Но трябва да има причина за процъфтяването на тези теории…
 
Безспорно сред тези несигурни хора роля играе злобата спрямо "системата". Но, по-дълбоко, констатираме вид теоретично свръхинвестиране, както вчера в крайната лява политика. Наистина те много бързо се убеждават, че мненията или идеите, които защитават, имат теоретична стойност и се основават на научни истини. "Системният расизъм", например, който много често се представя за теория, изчерпваща всеки дебат за расизма, сякаш е окончателното описание на нашите демократични общества в тази област. Докато това е чисто идеологическа конструкция, напълно необоснована емпирично и умишлено внасяща объркване в режимите на апартейд или на расова сегрегация, за да легитимира една визия за обществото, в която "белите" неизбежно са палачи, а "расизираните" са жертви. А оттам, очевидно, да позволи да бъде обвинен в расизъм всеки, който изразява и най-малката критика или най-малкото несъгласие. Но днес вече не само колоквиуми събират активистите по тази тема, тя се разпространява в преподаването чрез курсове, наречени по американски модел "класа раса джендър" (classe race genre), които не са нищо друго, освен идеологическо индоктриниране.