"Правен свят" представя разработките от Националния конкурс за студентски научни съчинения
Разграничение на владението като фактическо състояние от правомощието владение
При вещното право носителят му има субективно право - този, който има право на ползване се ползва от правомощията ползване и владение (квазивладение). Докато при владението като факт, едно лице не притежава дадено вещно право, но фактически упражнява власт върху вещ, която се покрива със съдържанието на някое вещно право
Разграничение на владението като фактическо състояние от правомощието владение

На 12 май 2018 г. в Ректората на Софийския университет “Св. Климент Охридски” бяха представени резултатите от Националния конкурс за студентски научни съчинения.  

 

“Правен свят” представя разработките на студентите, които бяха отличени от жури, включващо преподаватели от юридическите факултети на четири висши учебни заведения и съдии. 

 

Разработките се публикуват във вида, предоставен на “Правен свят” от техните автори. 

Въведение

Дискусиите, свързани с владението, винаги са пораждали редица въпроси. Владението е един фундаментален проблем, които е бил повод за изследване от преди и в течение на две хиляди години. В римското общество още той е представлявал интерес за юристите.

Главен проблем на тази разработка е как владението се различава от правомощието владение, което е част от съдържанието на дадено субективно вещно право. Има ли съществена разлика? Целта на самата работа е  да изведат до колкото е възможно някои от типичните разлики и някои не толкова типични между двете положения, които не са били изследвани или им се е обръщало слабо внимание. За тази цел ще бъде разгледано накратко същността на владението като факт и същността на правомощието владение. Ще се засегнат в малки подробности елементите на владението и как те се съотнасят към правомощието владение. Накратко ще се анализират способите за придобиване и изгубване на владението, като се прави опит да се илюстрира доколко могат да се приложат към правото на владение и въобще възможно ли е това прилагане. Разгледана ще бъде защитата на владението и разликата с петиторната защита, като няма да се обърне внимание в подробности на посесорните и собственическите искове, а по – скоро тяхното взаимотношение на базата на главното разграничение между правото на владение и владението като фактическо отношение. Няма да бъде обърнато внимание на видовете владение, тъй като не засягат пряко настоящата разработка. Анализът задължително ще премине и през същността на правомощието владение, намиращо се в съдържанието на ограничените вещни права, като последните няма да бъдат разглеждани подробно, а само с оглед правомощието владение.  Изложението ,на първо място, ще започне с езиковата същност на термина владение и неговата кратка история в римския му период, където то всъщност се зародило и обособило.

Владението като факт

Терминологични и исторически бележки

Владението като фактическо състояние е познато още на предкласическите и класическите римски юристи. Те оприличавали владението като " фактическо господство" върху вещите. Самият термин владение идва от римското "possessio". Етимологията на думата се състои от два корена – "potis" , означаващо силен, могъщ и "sessio", което пък е близко до глагола "sedere", превеждан като сядам, установявам се, засядам.

Владението според римското право обхващало два елемента – субективен (намерението да се владее вещта) и обективен (действия, с които се осъществявало намерението). Предкласическите и класически римски юристи различават владението от собствеността. Докато последното било пълна юридическа власт над вещта, то първото се изразявало, както споменахме, в пълно фактическо господство върху вещта. В много от случаите собственост и владение съвпадали т.е лицето, което владеело вещта, бил и нейн собственик. За разлика от посочените периоди в древното римско право владението не било обособено като институт, а в следкласическото право било смесвано със собствеността. 

В най – древни епохи владението е предхождало вещните права, тъй като последните не били възникнали още. То се изразявало в едно фактическо отношение между хора по повод на вещи, като владелецът не се уповавал на някакво право, а на факта че в даден момент в ръцетe му имало вещ, която ползвал за задоволяване на нуждите си.

В исторически план владението първоначално възникнало при недвижимите имоти, които били собственост на родовете. Те от своя страна  ги отдавали на отделните фамилии за временно владение. След възникване на римската република завоюваните земи (ager publicus) били давани на частни лица да ги владеят, обработвайки ги и ползвайки се от добитото. За да се защитят интересите на тези лица, владението било защитено от преторски посесорни интердикти, тъй като не можело да се защитава с ревандикационни искове,  поради това че последните не били собственици. На практика владението било признато по този начин. В класическото римско право владението се развило като подробен правен институт поради практическите нужди и разцвета на робовладелското общество. Били познати три вида владение: цивилно владение (possessio civilis), което се изразявало в това, че след определен период от време владелецът придобивал собствеността над вещта, която е владял при условие, че има законно основание за това(продажба, замяна, завет и др.). Вторият вид владение било интердиктното владение (possessio ad interdicta). Тук владението се разглеждало като фактическо състояние, което трябва да бъде защитено независимо дали има правно основание за това. Този вид владение спомага за развитието на самата владелческа защита. На трето място, римското право познавало естественото владение (possessio naturalis). То не се е ползвало със защита и кореспондира с термина държане в съвременото вещно право. В следкласическото право, както се засегна по – горе, владението и собствеността се смесват, като с термина possessio  започва да се назовава и собствеността. Това се дължи на сериозния упадък на Римската империя и в цялост робовладелския строй, което е пряка последица за декаданса на следкласическото римско право. На основата на владението от предкласическия и класическия период стъпва съвременото разбиране за владението като факт.

Владението като фактическо състояние и началното му отграничение от правомощието владение

Когато говорим за владението като факт и вещни права, в частност правомощието владение, трябва да се прави разлика. Вещните права предоставят възможността на законово основание  да се упражнява непосредствена власт върху дадена вещ. При вещното право носителят му има субективно право. Така този, който има право на ползване се ползва от правомощията ползване и владение (квазивладение). Тези правомощия са част от горепосоченото право и могат да бъдат упражнявани, защото законът ги признава и ги защитава. Докато при владението като факт, едно лице не притежава дадено вещно право, но фактически упражнява власт върху вещ, която се покрива със съдържанието на някое вещно право. Пример за това може да е кражбата на дадена вещ от едно лице, което я продава след това. По този начин той отнема фактическата власт на собственика и същевремено упражнява едно от собственическите правомощия ( това на разпореждане) без да има правно основание за това. Оттук идва и съществената разлика между владението като факт и владението като правомощие в състава на едно вещно право спрямо вещта. Първото е фактическо, а второто е правно положението към вещта.  Фактическото и правното не бива да се смесват, но това не означава, че не могат да се припокриват. Това е налице, когато владелецът осъществява съдържанието на вещно право, но също го ѝ притежава. Ето тук правомощието владение и владението като факт застават логически "едно върху друго", първото над второто.

По мое мнение тук повечето автори се изразяват частично неправилно като казват, че тези две положения могат да се припокрият, тъй като те са иманентно различни. Да, в обективния елемент може да има прилика т.е. при упражняване на фактическа власт, но тук е важно каква е вътрешната същноста на двете явления. При последните субективните им елементи се различават съществено. При владението като фактическо отношение субективната страна(animus) се изразява в намерение да се държи вещта като своя. Владелецът трябва да си мисли, че е собственик(но неговата субективна увереност, обективно не е обусловена) или да желае да стане собственик. Неговото намерение е плод на вътрешнопсихически прояви, на негови желания, мисли, емоции, които обективно не са правнопризнати.(Мисли се за собственик/носител на ограничено вещно право, но реално не е, защото няма предпоставки в правния мир за наличие на право на собственост или друго вещно право).  Отделно трябва да споменем, че субективната страна е задължителен елемент за наличието на владение. Тя е релевантна за съществуване на владението като факт. Няма ли я би означавало, че говорим за други фактически действия или състояния като държане, търпими действия и съизволителни действия и тнт. При правомощието владение субективната страна е с по – различна физиономия. Своенето при правото на владение е качествено и вътрешно различно от това на владението като факт. То не е необходима предпоставка за наличието на правомощието владение. Собственикът има право да държи вещта, да я свои и затова не е нужно да се доказва някакъв animus. Обективно последният е признат, затова не е нужен за съществуване на правото на владение. Той е вътрешно присъщ за правомощието владение и правния ред не се интересува от него. Тази незаинтересуваност е обусловена от качеството на субективната страна при правото на владение. Притежателя на вещно право има право да си мисли, че е собственик, защото законът му го признава и поради това субективният елемент е ирелевантен за доказване на съществуване на правото на владение. Собственикът свои вещта, защото може да я свои, негово намерение не се изразява в някакви вътрешнопсихически представи, а е правно признато. Следователно припокриване между владение и право на владение не може да има, а когато се има предвид припокритие става въпрос по – скоро за приликата между упражняване на фактическа власт поради това че правото я признава (упражняване правомощие владение) и упражняване на фактическо господство като елемент (corpus) от фактическото владение. Двете явление следователно си приличат единствено външно, на пръв поглед, в упражняването на фактическата власт, която се упражнява поради различни причини.

Легална дефиниция за владение като факт

Владението като фактическо състояние има легална дефиниция в чл. 68 ал. 1 ЗС. Според тази разпоредба: " Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя."  Тази концепция за владението е възприета от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите (ЗИСС). Там определение е било : Владението е законно, когато то е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и съ намерение да се държи вещьта, като своя собствена(чл.302). Прави впечатление, че владението тук е наречено законно. Това има своите основания. Било е наречено така, за да може да се отграничава от държането, което тогава не е било познато като технически термин и се е назовавало често като прекарно или естествено владение. Сегашният Закон за собствеността, приемайки това разбиране за владението, изменя само терминологията. От законно владението то става само владение. Въпреки че законодателството е възприело понятие за владение, не означава че доктринерно също не може да се изведе. Според проф. Таджер владението може да се определи като фактическо упражняване лично или чрез другиго на действия, които образуват съдържанието на едно вещно право. Това определение, посочва проф. Таджер свързва владението с вещното право, правейки се акцент върху обществения характер на владението като факт. Мотивът да се посочи такова определение е , че дефиницията на чл. 68 ал.1 ЗС крие опасност от погрешно тълкуване на владението като отношение между човек и вещ, което е неправилно и невярно. 

На базата на горепосоченото може да се направи съществено разграничение между владението като факт и владението като правомощие. Първото е закрепено в закона с легална дефиниция, докато второто – не. Правомощието владението се извлича от съдържанието на вещните права, то се подразбира. Поради това не е споменато в разпоредбите уреждащи субективните вещни права. От друга страна, владението като факт може да се разбира като фактическо отношение на хора по повод вещи, докато правото на владение е правно отношение между хора по повод вещи.

От посоченото легално определение за владението като фактическо състояние могат да се извлекат неговите признаци:

Елементи на владението

1. Обективен елемент (corpus) – Това е външен признак на владението, изразяващ се в упражняване на фактическа власт над вещ. Под фактическа власт следва да се разбира господство, обладаване на вещта, непосредствено въздействие върху вещта от страна на владелеца, като се изключва възможността други лица да въздействат върху нея. Действията на владелеца могат да се различават в количествен аспект. В зависимост какво съдържание на вещно право покрива фактическото владение различаваме пълно и частично владение, поради това че владението може да се приема като фактическо упражняване на едно вещно право. Последните се делят на пълни и ограничени с оглед съдържанието им. При пълното владение се извършват всички действия, които извършва собственика, докато при частичното владение могат да се извършват само тези действия, които са в съответствие с някое от ограничените вещни права. В римското право тези два вида владение са се назовавали като possessio и quasipossessio .В нашето законодателство това деление също е намерило място и доказателство за това са чл.75 , чл 78 и чл .85 от ЗС. Проф. Таджер приема, че върху една вещ може да има и двата типа владение – пълно и частично като кореспондиращо с възможността върху една вещ да има няколко вещни права, които имат различен обем. При правомощието владение този обективен елемент не е съществен, за да бъде то налице, тъй като говорим за съществуването на право, а не на факт. Например при правото на собственост с неупражняването му, то не се загубва следователно и самото правомощие ще  продължава да съществува в правния мир, тъй като то се подразбира от първото.  По принцип ограничените вещни права( суперфиция и право на опозване) с неупражняването им, се погасяват с 5 годишен давностен срок, но този срок по – скоро не е свързан с правомощието владение, не е иманентно присъщ елемент за неговото наличие, а като че ли играе роля на санкционна последица от неупражняването му. Ако този срок беше типичен белег за  вещните права, не би ли означавало, че правото на собственост, сервитутите също трябва да се погасяват в някакъв определен срок? Това не бива да е допустимо. Безспорно ще е нужна фактическа власт, за да се упражни и запази правомощието владение при ограничените вещни права в определен момент. Обаче упражняването на фактическа власт не е съществен елемент от правомощието владение, тъй като преди настипването на срока, в които ще се погаси самото право, няма да се изгуби правомощието владение, за разлика от фактическото владение, при което ако се изгуби елемента corpus, се губи и самото владение. Давностният срок тук се явява само способ, с който да се стимулира упражняването на ограниченото вещно право, защото последното може да се разглежда като тежест за собственика и ако няма интерес за упражняването му по – добре е да може да се погасява. Този срок санкционира отношението на носителя към вещното му право. Тук давността е погасителна, но има преклузивни последици спрямо ограниченото вещно право.  

2. Намерение да се държи вещта като своя (animus) - Това е вторият основен елемент на владението, който е субективен, тъй като намерението е психическо, душевно състояние. Да се държи вещта като своя означава владелецът да се смята за собственик или да иска да бъде такъв. Това се отнася и за квазивладението (quaisipossessio) т.е да се смята или да иска да е носител на едно ограничено вещно право.  Намерението като субективно състояние може да бъде доказано доста трудно, тъй като то може да бъде променяно много често, което води до прекъсване на самото владение и самото му установяване би било затруднено. На основание горното законодателят е създал презумпцията на чл. 69, която гласи: "Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго." Тази презумпция е оборима и е установена в полза на владелеца т .е. тежеста на доказването е за заинтересованите лица. Според Проф. Таджер и проф. Венедиков има два основни начина за оборване на тази презумпция:

Първият начин е като се установи, че едно лице държи една вещ за другиго на някакво правно основание. Ако се установи, това правно основание се счита, че няма налице владение, а владение за другиго т.е. вещта се държи за другиго . Правно основание може да е един договор, по силата на който се държи вещта. Правно основание може да произтича от закона, като пример за това е когато родители държат вещите на свои малолетни деца като техни законни представители. Друг въпрос, който се поражда от гореизложените разсъждения, е как се преценява дали дадено лице, намиращо се в даден недвижим имот, е  държател или владелец? Тук съдебната практика дава отговор в Решение №  1796 от 1996г. по гр.гд. № 2657/95г. на IV гр.о. на ВС. В него се постановява, че това отграничаване зависи от установените факти по делото, с които се доказва обективният и субективният елемент на лицето по повод имота.

Вторият начин, по който може да се обори тази презумпция, е като се установи, че лице няма развита психика и зряла воля и поради това е в неспособност да се породи у него намерение да свои една вещ. Тук се има предвид малолетни и напълно запретените. Обратно, непълнолетните и поставени под ограничено запрещение могат да са владелци, тъй като са ограничено дееспособни. Следователно субективният признак на владението е свързан с дееспособността на субекта, възможността сам да придобива субективни права и правни задължения)

Както обективният така и субективният елемент в този му вид не са необходима предпоставка, за да е налице правомощието владение при вещните права. Доводите за това са същите, които изложих по – горе за corpus-a. Animus-са при владението като факт и правото на владение е различен( Виж 2.2, втори абзац) Следователно двата съществени елемента, за да има налице владение като факт, не са задължителни предпоставки за наличие на правомощие владение поради различната правна природа на последното.

Други елементи на владението

Посочените два признака са минималните съществени изисквания, кумулативно съществуващи, за да е налице владението, тъй като са формулирани абстрактно.  С оглед практическите нужди в доктрината единодушно се възприема мнението да се посочат и други характерни признаци. Чл. 302 на отменения ЗИСС посочва още пет признака, които са логическо следствие на съществените признаци. Тези допълнителни признаци по – скоро нямат отношение към изложението на настоящата тема. Няма да ги разгледам подробно, а само ще бъдат споментати, ще бъдат коментирани спрямо правомощието владение и релевантността им спрямо него. Владенито трябва да е постоянно и непрекъснато. Това означава то да не е случайно упражняване на фактическа власт и да се упражнява в непрекъснат период от време като тук има презумпция, че ако някой е владял в два момента, той е владял и в промеждутъка им ( чл. 83 ЗС). Тези два елемента не са релевантни за правото на владение, за да съществува. Не е нужно да се упражнява постоянна и непрекъсната фактическа власт при правото на владение, тъй като то е правно призната възможност. Владението като факт трябва да е несъмнено. Несъмнено ще бъде, ако е сигурно и притежава основните елементи на владението (corpus +animus). Правомощието владение винаги е несъмнено и затова не е нужно да се доказва този факт. Ако е налице, то винаги ще е несъмнено, защото е обективно правнопризната възможност. Ако възможността не е правнопризната, не може да говорим за правомощие владение.  Владението като фактическо отношение не трябва да е придобито по скрит и насилствен начин. То трябва да е спокойно и явно. Като при насилственото владение трябва да се дава сметка, че то е опорочено само за предишния владелец. . Ако владението е придобито по скрит начин, няма да може да породи действие спрямо предишния владелец. С отпадането на скритостта то вече ще бъде годно да породи действие. Владението, което е придобито по скрит начин, ще може да се ползва с защитата по чл. 75 ЗС. Правото на владение не може да бъде придобито по скрит или насилствен начин, тъй като то вече няма да е право и ще се отрече смисъла му. Ако се приеме обратното, би означавало да не зачетем правото като регулатор на обществените отношения. Това би означавало една възможност да не е правнопризната и защитена, а тогава тя губи смисъла си.

Разграничение между владението и правото на владение при придобиването и изгубването им

Съществена разлика се разкрива при уредбата на изгубването и придобиването на двете положения. Способите за придобиване и изгубване на владението не са законово определени. Това се дължи на обстоятелството, че владението е едно фактическо отношение и може да има редица начини за придобиване и изгубване. Правото на владение, съдържащо се във вещно право има законова уредба, защото, като възможност в състава на субективно право, способите за неговото придобиване, възникване, изгубване и погасяване трябва да бъдат регламентирани в закона, поради факта ,че субективните права дават възможност за осъществяването на един благоприятен резултат, а  техните фактически състави не могат да се определят свободно от страните във вещното правоотношение. Ако това се приеме, означава, че нормотворчеството не е държавна монополизирана дейност, всеки гражданин ще може да се твори правни норми, което лишава от смисъл последните и изобщо цялата теория за държавното право.

Придобиването и изгубването на владението като факт е с оглед на неговите два съществени елемента(обективен и субективен). Ако са налице тези два признака, то има придобито владение. Изгуби ли се един от тях или двата - владението се изгубва. Правомощието владение не може да се изгуби по този начин, тъй като тези елементи не са съществени за този неговото съществуване.  С цел по – добро отграничаване на двете явления ще се изложат накратно способите за придобиване и изгубване на владението като ще се сравни дали те са допустими за придобиване или изгубването на правомощието владение. Преди да изложа способите за придобиване на владение и сравняването и с правото на владение искам да направя уточнение, че тези способи не се прилагат за правото на владение при вещното право на ползване, тъй като последното се учредява intuito personae. То е непрехвърлимо и ненаследимо (чл 56 ал. 2, чл 59 ал. 1 и ал. 2 ЗС).

Владението може да се придобие чрез едностранни действия. Това най – често се случва чрез завладяване на вещта с намерението да се свои. Така владение може да се установи върху безстопанствена вещ или по неправомерен начин (кражба, грабеж и др.) Ако се придобие по последния начин законодателя е уредил, че движими вещи няма да се придобият по давност( чл. 80 ал. 2 ЗС).  Право на владение няма как да се придобие с едностранни действия, тъй като законодателя не признава такъв придобовен способ за вещни права. Това бе застрашило  собствеността и би я изпразнило от смисъл. Придобиване на право на владение и в частност собственост чрез едностранни действия  има само в някои особени случаи. Пример за това са парите. Приело се за целесъобразно с завладяването на паричен знак  да се придобива собственост над него, тъй като ако е обратно това ще възпрепятства парично - стоковия оборот. При паричните знаци се забелязва тенденция вещните им белези да отстъпват място на облигационните им. Следователно владението като факт или държането е самостоятелно годно основание, за да те направи собственик, да те направи притежател на правомощието владение. Но това е едно изключение от правилото.

Владението може да се придобие чрез съгласието на предишния владелец. Това най – често се получава, когато фактическата власт върху вещ се предаде на едно лице и той започне да я държи като своя. Поставя се въпросът трябва ли това съгласие да е облечено в някаква форма, за да е действително. Приема се в доктрината, че не е нужна  форма за действителност, а само просто съгласие и предаване на владението от стария владелец. Не е нужно да се сключва правна сделка, тъй като предишния владелец нито поема права и задължения, нито новият владелец поема права и задължения.  Тук говорим за фактическо предаване на владение, което може да е придобито и неправомерно. Щом за съгласието няма някаква определена форма, това не значи че не може то да бъде отразено писмено или нотариално да се завери датата на акта. Съдебната практика подкрепя това становище. В решение № 803 от 21.10.1994 Г. по гр. д. № 662/94 Г., I г. о. на ВС върховният съд постановява, че за съгласието за предаване на владение не е необходима форма, защото това не е правна сделка, пораждаща права и задължения за страните. Правомощието владение, съдържащо се във вещно право, не може да се прехвърли с просто съгласие. Съгласието, с което се прехвърля право на владение, трябва да е под формата на правна сделка на разпореждане, която, ако нейн предмет са недвижими вещи, ще трябва да отговаря на чл. 18 ЗЗД. Договорът за прехвърляне на собственост или други вещни права ще трябва да бъде сключен под формата на нотариален акт. Следователно владението като факт може да се предаде с просто съгласие, но правомощието владение – не.

В тази връзка интерес представлява придобиване на фактическо владение от предварителен договор. То най – често се придобива поради клауза в предварителния договор или  след уговорка да се предаде владението на дадена вещ.  Възниква въпроса какво владение се придобива по предварителния договор – добросъвестно или недобросъвестно? За да се отговори този въпрос, ще трябва да се изтълкува чл. 70 ал. 1 ЗС. Добросъвестен владелец е този, който владее вещ на правно основание, което да го направи собственик. Такова основание е всеки акт, който може да прехвърли собствеността. Предварителният договор не е такова основание по две причини. Първо, той е сделка на управление, а не на разпореждане, с него не могат да се прехвърлят права. Второ, договорите, с които се прехвърлят вещни права, са сключват под формата на нотариален акт, ако става въпрос за недвижим имот(чл. 18 ЗЗД). Предварителен договор за прехвърляне на вещни права при недвижими имоти се сключва само в писмена форма(чл. 19 ал. 1 ЗЗД). От тва следва, че владелец на недвижим имот по предварителен договор не е добросъвестен, защото предварителният договор има само облигационен, но не и вещен ефект. Следователно такъв владелец може да придобие имота само чрез дългата давност. Това становище е застъпено в доктрината и в съдебната практика.

Друг важен въпрос е може ли да се прехвърли правомощието владение с предварителен договор? Както споменах по – горе, за да се прехвърли правото на владение е нужно транслативна сделка ( продажба, замяна, договор за издръжка и гледане, дарение и др.). Предварителният договор представлява сделка на управление.  Достигаме до извода, че владение като факт може да се предаде  на основание предварителен договор, но правомощието владение не може да се придобие, тъй като то е част от вещно право, което има по - утежнена процедура за прехвърляне.

Други способи за придобиване на владението са чрез превръщане на досегашния владелец в държател и чрез наследяване. Тези способи са приложими и при прехвърлянето на правомощието владение. Когато прилагаме първият способ( превръщане на владелец в държател), се прави следното уточнение. При правото на владение се говори за превръщане на носителя на вещно право в държател. Това е възможно с правна сделка. Чрез нея ще се прехвърля правомощието, но самата фактическа власт, поради ред причини, не се предава. Тогава предишният носител на вещното право се явява държател за новия му титуляр.

Владението може да бъде изгубено, когато някои от двата съществени елемента вече не е налице( или и двата едновремено). При правомощието владение не може да се изгуби с неупражняване на фактическа власт или със субективно намерение да не се държи вещта, тъй като тези признаци не са съществени за правомощието владение. Последното е напълно вярно само ако правомощието владение е от съдържанието на правото на собственост. При ограничените вещни права(право на строеж и право на ползване) с неупражняване на фактическа власт в продължение на 5 години, правото на владение ще се изгуби. Но както споменах по – горе, по мое мнение,  това е само санкционна последица вътрешно неприсъща за характера на ограничените вещни права и в частност за правомощието владение ( Виж 2.2.1. и по – точно разсъжденията за обективния елемент на владението).

Защита на владението и отграничаването му от защитата на правото на владение

Основания и значение

Владението е обществено отношение, почиващо на фактическо взаимодействие , към което са закрепени правни последици. Една от тях е владелческата защита. Следователно защита се дава не само на права, но и на фактически отношения. Това може да бъде обяснено във връзка с обществената организация и обществения ред. Целта на защитата е да се избегне самоуправството между гражданите чрез санкция за нарушаването на владението. Ако владението не се защитава, то всеки ще опитва да си го възвърне, най - вероятно чрез сила, незачитайки съда, който може да обезпечи един справедлив процес. Поради тази причина законът запретява да се смущава фактическото положение на вещите извън позволените от закона начини.  Правото защитава владението дори когато е придобито неправомерно. Това положение също има своите основания дори да звучи на пръв поглед парадоксално. Даването на защита само на правомерното владение би дало възможност всеки самостоятелно да преценява кое владение какво е, а това не е целесъобразно, защото ще се отвори пътя към несигурността. Всеки, воден от интересите си, би обявил всяко владение за неправомерно и би нарушил фактическия статут на вещта, създавайки несигурност в регулацията на обществените отношения. От една страна, трудно доказуемо е кое владение е неправомерно и кое не е. От друга страна, интересите на лицата, от които неправомерно е отнето владението, също са защитени. Те ще могат да докажат владението си в един съдебен процес и ще поискат неговото възстановяване

Видове владелческа защита. Отграничение на владелческите искове от други сходни на тях искове

Когато говорим за владелческа защита трябва да се има предвид не само посесорните искове, а трябва да се изхожда от едно по - широко понятие. Владелческата защита представлява уредени от правото средства за възстановяване на владението. Тук влизат самозащитата по чл. 12 НК, административно правна защита по чл. 80 ЗДС и др.  Основният начин на защита са владелческите (посесорни) искове.

Те (посесорните искове) следва да се отграничават от петиторните, установителните и исковете за обезщетениe. При владелческите искове имаме защита на едно фактическо отношение. Съдът се интересува от факти: дали е налице владение, нарушено ли е, кой е владелецът. Ползващият петиторен иск трябва да докаже притежанието на вещното право и на базата на това съдът да го признае като разпореди прекратяване на неоснователното владение. Ако не се установи вещното право, не може да се получи защитата му. Поради това петиторните искове защитават вещни права, а не фактически състояния. Затова разликата при ревандикациония иск и владелческия е, че с първия се защитава правомощието владение, а с втория - владението като факт. В доктрината се посочва, че правомощието владение може да се защити с посесорни искове. Можем да се съгласим с това твъдение, но, по мое мнение, трябва да се направи следното уточнение. С владелчески искове не се защитава възможността на един собственик да владее(правомощието владение), а само нейното манифестиране т.е. упражняването ѝ. Владелческата защита е тук с оглед външната проява на правомощието владение – неговото упражняване. За това се приема, че правомощието владение се защитава, ако отговаря на условията посочени в разпоредбите на чл. 75 и 76 ЗС(за да отговатя то трябва да се упражнява). Фактическата власт трябва да е обективирана в реалността. Всъщност с владелческите искове, когато говорим за защита на правомощието владение, говорим за защитата на упражняваната възможност, тази възможност трябва да е приведена в действие. Ако тази възможност е само правнопризната, но е обхваната в статика, няма да може да се защити правомощието. Следователно може да приемем, че правомощието владение е годно за владелческа защита, но само ако то е приведено в динамика т.е. се упражнява от носителя му. Както изрично посочих по – горе( виж втори абзац на точка 2.2) правомощието владение си "покрива" само в обективния елемент с владението като факт. Когато това покритие е налице, тогава правото на владение ще е годно за защита с владелчески искДруга разлика се установява при сроковете за предявяване на двата типа искове. Петиторните не се погасяват по давност, докато за посесорните се предвиждат 6 месечни преклузивни срокове.

Владелческите искове следва да се отграничават от установителните искове. При последните носител на вещно право може да иска да установи по съдебен ред наличието (положителен установителен иск) на негово право или несъществуването (отрицателен установителрн иск) на право у дадено лице. Тези искове са недопустими за доказване на владението като факт, тъй като не са предвидени в ГПК. Казаното ни навежда на мисълта, че установителният иск може да докаже правомощието владение, но не може да се ползва за доказване на владението като фактическо състояние. Последното се изяснява с владелчески иск, тъй като при него се доказва дали е имало владение и дали е нарушено, следователно имплицитна функция на владелческите искове е да докажат владението като факт.

Друго разграничение, което се прави е между владелчески искове и искове за обезщетение. С първите се търси преустановяване на нарушението и възстановяване на владението, с вторите обезщетение срещу този, който виновно е причинил вреди. Двата иска могат да бъдат съединени, защото имат за предмет различни притезания. 

Както беше посочено владелческите искове защитават факти, а не права за разлика от петиторните. Те проверяват само дали факта на владението е наличен. Поради това в един и същ процес не могат да се разглеждат спорове за факти и спорове за права(чл. 357 ГПК). Следователно доказването на владението като фактическо отношение не може да се доказва в едно производство заедно с правомощието владение. Владението като факт се доказва по специалното исково производство, докато правото на владение може да се докаже по общият исков процес. Решението на законодателя тук е целесъобразно, тъй като смешението на двата спора има голяма опасност да доведе до грешки и забавяне относно решаването му. Това противостои на смисъла на посесорната защита – да е бърза и ефикасна.  Според алинея 2 на чл. 357 ГПК документи за собственост се взимат предвид доколкото установяват факта на владението. Поради това по предявен владелчески иск ответникът няма да може да направи възражение на основата на вещно право. Ако беше обратно това означава, че владението ще бъде един непризнат от правото факт или по – скоро защитата му ще бъде намалена и всеки щеше да извършва самоуправствени действия под предлог, че е собственик и право на владение има само той. Избягването на самоуправството е целян от правото резултат и именно за това възражения за собственост ще са недопустими.

Правомощие владение

Правомощието владение в съдържанието на правото на собственост

Правомощието владение е правно призната възможност на собственика да упражнява фактическа власт върху вещ. То не представлява самостоятелно право, а е съставна част от правото на собственост. Благодарение на правомощието владение могат да се упражняват и другите правомощия включени в собствеността. Чрез упражняване на правомощието владение може да се упражнява правото на ползване и изобщо може да се каже, че чрез владението се упражнява правото на собственост. Поради това  владението е външна проява на собствеността. Следователно може да се приеме, че с опита да се отнеме правото на владението, се посяга върху собствеността, тъй като те се отнасят както част към цяло. Тук проличава доста осезателна разлика между владението като факт и правомощието владение от казаното. Докато с отнемането на владението се отнема само фактическата власт, то при правомощието владение - с отнемането на фактическото се посяга и върху правомощието, а оттам и върху самата собственост. С оглед казаното, когато възможността да се упражнява правомощието владение бъде напълно отнета, последното ще може да бъде защитето с ревандикационен иск. Когато възможността да се упражнява правото на владение не е отнета, а само възпрепядства, носителят му ще може да се брани с негаторен иск по чл. 109 ЗС. Ако пък предпоставките, залегнали в чл. 75 и чл. 76 ЗС са налице, то правото на владение ще може да се брани и с тях. Тук правомощието има "двойна защита" за разлика от фактическото владение, което може да се брани с посесорни искове, но не с собственически.

Правомощието владение се доближава по качество и съдържание до фактическото владението върху вещ(пълно владение), тъй като владелеца, владеейки една вещ, реално упражнява правомощията на собственика.

Правомощието владение в съдържанието на правото на съсобственост

При правото на съсобственост за правомощие не се говори в законодателството, но то може да се изведе по тълкувателен път. Чл. 31 ал.1 ЗС гласи: " Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното презназначени и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. В чл. 31 ал.2 ЗС се говори "за ползване на общата вещ". Под "служенене с общата вещ" трябва да се разбира ползване на общата вещ.  Понятията са използвани като синоними в двете разпоредби. На това мнение е акад. Любен Василев.  От казаното по – горе за правомощието владение в съдържанието на правото на съсобственост можем да приемем, че щом говорим за ползване значи за неговото осъществяване ще е нужно да присъства и правото на владение, защото чрез упражняването на последното се осъществява правомощието ползване. Както знаем правото на съсобственост представлява едно право на собственост върху вещ, имащо няколко титуляра. Следователно при съсобствеността правомощието владение е налице дори и да не се говори за него, но разликата му с правомощието владение в другите вещни права е, че то има няколко носителя, които притежават идеални части от него.  Приема се, че служенето по чл. 31 ЗС предполага ползване и възможност за упражняване на фактическа власт, без която не може да се усъществи служенето. Тази възможност за упражняване на фактическа власт върху вещта е именно правото на владение. Така правомощието владение в правото на съсобственост се доближава до съвладението, но има редица разлики. Първата е, че при съвладението фактическата власт принадлежи на няколко лица, а при правомощието владение приндлежи само възможността за упражняване на тази фактическа власт и то в  съответстие с идеалните им части. При съвладението попринцип няма идеални части. Достатъчно е  съвладелците да имат намерения да придобият вещта заедно т.е да са налице както animus така и Corpus върху вещта.  Дори да се предположили че, можем да говорим за правомощие съвладение при съсобственици(когато всички упражняват фактическа власт над вещта ако е възможно), то се различава качествено от съвладението като фактическо положения. Съвладелците- съсобственици не притежават animus, а упражняват само правнопризната им фактическа власт над вещта. Ако е налице намерение за своене от страна на единия съсобственик спрямо другите идеални части няма да говорим за правомощието владение, а за владение като фактическо отношение. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 6.08. 2012г на ОСГК на ВКС. Трябва да се докаже недвусмислено, че един съсобственик осъществява владение върху целия имот с цел да придобие идеалните части на другите съсобственици. Друга разлика, която се открива, е в правните последици, произтичащи от съвладението като факт. За двама съвладелци владението им може да не е еднакво годно за защита. Нарушаването на владението на единия може да е годно за защита, защото отговаря на предпоставките на чл. 75 или чл.76 ЗС, а на другият владелец да не е годно по редица причини( започнал да владее по – късно, не е владял в продължение на 6 месеца и др. ) Правото разглежда съвладелците като отделни владелци спрямо правните последици макар да упражняват фактическа власт заедно. Правомощието владение винаги е годно за защита и не може примерно да се изгуби с  неупражняването му.

В количествено отношение правомощието владение при съсобственост е по – тясно  от владението като фактическо отношение. Правото на владение тук може да се упражнява в съответствие с идеалната част като не се пречи на другите собственици да упражняват своята част от правомощието владение.  Попринцип фактическа власт може да се упражнява върху цялата вещ, ако това не пречи на съсобствениците и те са съгласни или произтича от предназначението на вещта, но това не означава своене на цялата вещ. Своене (в смисъла на използване на полезните качества на вещта) е само в рамките на идеалната част от правомощието владение. Съсобственикът се явява държател на другите идеални части. Ако последният иска да свои частите на останалите съсобственици, то трябва да отблъсне владението на другите съсобственици и да не им позволява упражняването на техните права, мислейки си или искайки той да е единствен собственик.

Правомощието владение в съдържанието на правото на строеж

Правото на строеж е ограничено вещно право. Това право дава на носителя му възможност да построи сграда върху чужда земя и да стане собственик на постройката.  Вещното право на строеж е сложно субективно право. В негово съдържание се включват няколко правомощия: право да се построи сграда върху чужда земя, право да се ползва чужда земя, право да се придобие собственост върху построената постройка и да се държи в чужда зема, право на разпореждане и право на владение. За целите на изложението тук ще се разгледа само правомощието владение при правото на строеж. То е право на ограничена власт върху чужда земя по време на строителството и след завършването на постройката. Kоличествено правото на владение кореспондира с ограниченото фактическо владение. В този смисъл то се явява квазивладение, тъй като съществува заедно с това на собственика на земята. От друга страна, последният може да упражнява своето правомощия владение като част от правото му на собственост, но не трябва да накърнява реализирането на вещното право на строеж и в частност упражняваната правомерна фактическа власт от суперфециаря. Посягането върху това правомощие води до посягане върху правото на строеж. Ако се извърши такова посегателство, титуляра на вещното право на строеж ще може да брани правото си на владение чрез петиторни и посесорни искове. Тези искове могат да се предявят дори и срещу собственика на земята, ако последният с действията си отнеме възможността да се строи или пречи да се осъществия правомощието владение като част от правото на строеж.  Това се споделя в Решение № 48 от 17. IV. 1995г. на ВС по гр.д. № 0530/94, IV г.о. Другите  разликите с владението като факт са същите , които бяха засегнати до тук в изложението. С едно уточнение, че  с неупражняването на правнопризната възможност за владение в срок от 5 години, правото на строеж ще се погаси. Владението като факт ще се изгуби, ако един от двата му елемента ( corpus и/или animus) отпаднат.

Правомощието владение в съдържанието на правото на ползване

Правото на ползване представлява също ограничено вещно право. При него е интересно, че то се учредява intuitо personае т.е. е непрехвърлимо. Чл. 56 ЗС разкрива правомощията в съдържанието на правото на ползване. То включва правото да се ползва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добивите от нея. Следователно носителя на право на ползване разполага с правомощието ползване. Но за да се осъществи последното носителят му трябва да има право да упражнява фактическа власт над вещта следователно правомощието владение се съдържа имплицитно във вещното право на ползване и е предпоставка за упражняването на правомощието ползване. Правомощието владение дава възможност на ограничена фактическа власт стеснена до предназначението на ползването. Тази власт може да е определена от собственика или границата ѝ е с оглед предназначението на вещта. Отново изведените до тук различия между владението като фактическо състояние и правото на владение важат за правомощието владение при правото на ползване и няма да бъдат повтаряни. Както при правото на суперфиция с неупражняване на вещното право в 5 годишен срок то ще бъде изгубен и следователно правомощието владение ще се изгуби.

Правомощието владение в съдържанието на сервитутите

Сервитутите нямат обща правна уредба в действащото законодателство, но въпреки това те съществуват в правния мир. Сервитутът се определя като вещно право на ограничена власт върху чужд имот, което принадлежи на собственика на друг недвижим имот, явяващ се господстващ имот. Тъй като сервитутите нямат обща уредба не се посочва точно съдържание на това право. Доказателство за наличието на правомощието владение се извлича от разпоредбата на чл. 75 ЗС. Там се посочва, че на владелческа защита подлежи и сервитут. Сервитутните права могат да се защитят и с петиторни искове, тъй като на основание чл. 111 ЗС разпоредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго. Можем да направим извода, че с ревандикационен и негаторен иск може да се защитят и други вещни права. Тук се цели по – скоро да се защити правомощието владение. Подчертава се, че правото на владение е елемент при положителните сервитути и само при тях ще може да се защитава с ревандикационен иск. Правомощието владение е ограничено владение, тъй като може да се упражнява в рамките на сервитута. То се различава от правомощието владение на собственика върху господстващия имот, тъй като може да се упражнява само в чуждия имот. Сервитутното право на владение дава възможност на носителя му да упражнява фактическа власт върху чужд имот в по-малък обем в зависимост от конкретния вид поземлен сервитут. Следва да се отбележи, че правомощието владение от състава на сервитутното право не изключва правомощието владение, като елемент от правото на собственост, упражнявано върху служещия имот. То само го ограничава.

Заключение

Направената съпоставка между правото на владение и фактическото владение изведе доста различия между двете положения, доведе до редица изводи за разликата между тях. Разработката не може да претендира за изчерпателност, но направеният анализ предлага една относително систематична основа и пълнота върху която може да се стъпи при евентуално бъдещо разглеждане на разграничението между тези две положения.

Разликата между владението и владението като правомощие е фундаментална. Тя се открива още в древното минало. Тази разлика трябва да бъде правена макар на пръв поглед тези две положения да не се различват съществено. Диференциацията им е от голямо значение с оглед на това какви правни последици могат да се породят, какви правила ще се приложат, какви средства за защита ще се използват.

Автор: Николай Владимиров Николов, IV курс, УНСС

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
3
Даскал по БЕЛ
|
нерегистриран
29 юли 2018, 00:19
0
0
До коментар [#2] от "нерегистриран":
вещТи?
Извадка от правописен речник на сайта www.slovored.com

вещи - съществително име, женски род, мн.ч., основна форма - вещ

вещ основна форма
вещ ед.ч.
вещта ед.ч., членувано
вещи мн.ч.
вещите мн.ч., членувано
[няма форма] звателна форма



вещи - прилагателно име, мн.ч., основна форма - вещ

вещ основна форма
вещ м.р., ед.ч.
вещия м.р., ед.ч., непълен член
вещият м.р., ед.ч., пълен член
веща ж.р., ед.ч.
вещата ж.р., ед.ч., членувано
вещо ср.р., ед.ч.
вещото ср.р., ед.ч., членувано
вещи мн.ч.
вещите мн.ч., членувано
2
|
нерегистриран
24 юли 2018, 12:37
0
0
вещТи?
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно