Второ решение на ЕСПЧ показва нуждата от промяна на Семейния кодекс
Между истината и презумпцията
Mater semper certa est, etiam si volgo conceperit: pater ... est, quem nuptiae demonstrant
Между истината и презумпцията

Съвсем неотдавна, на 5 април 2018, Европейският съд по правата на човека (ЕСЧП) се произнесе по интересен български случай.

Варненецът Цанко Докторов се оженил и по време на брака със съпругата му им се родили две деца. През август 2006 г. Докторов и жена му се развели по взаимно съгласие. Докторов, обаче, разбрал, че по време на брака им бившата му вече съпруга е имала връзка с друг мъж. На 15 януари 2007 г. ДНК тест установява, че действително той не е баща на второто дете. През февруари 2007 г. той подава иск за оспорване на бащинството. Всички инстанции – от Районния съд във Варна до Върховния касационен съд, му казват, че искът е просрочен, тъй като Семейният кодекс (и старият от 1985 г., и новият от 2009 г.) регламентират, че такъв иск може да бъде предявен от съпруга на майката до изтичането на една година от узнаване на раждането. Така мъжът стига до съда в Страсбург, като не търси обезщетение, а само възможност искът му за оспорване на бащинството да бъде разгледан от българските съдилища.

Едва ли има юрист, който да не е чувал известната сентенция на Паул от D.2.4.5.[1]:

Mater semper certa est, etiam si volgo conceperit: pater ... est, quem nuptiae demonstrant. Майката е винаги известна, дори ако е заченала от тълпата. Баща е този, когото бракът посочва.

Ако за майката тази сигурност при определяне на произхода се основава на биологичния факт на раждането, което се възприема непосредствено и се поддава на доказване, то произхода от бащата се определя от зачеването[2]. То, обаче, не може да бъде установено със сигурност или поне до изобретяването на ДНК теста не е могло да бъде установено. За него е могло да бъде направено само предположение в рамките на една по-голяма или по-малка вероятност. За това правото е създавало сложна система от правила, различни, в зависимост от това дали детето е родено от омъжена или неомъжена жена. В първия случай чрез юридическия факт "брак" правото е създало така наречената презумпция за бащинство, която и до днес в непроменен вид е действаща норма, не само у нас, но и в десетки други държави. От един известен факт – раждането на дете от съпругата, законът приема за даденост един неизвестен факт – че детето е заченато от съпруга на майката. Съществуват съмнения дали древните римляни са влагали същия смисъл, който приемаме ние, в тази сентенция[3]. Вероятно презумпцията, в смисъла, който влагаме днес, е създадена през средновековието. 

Във втория случай, бащинството се определя чрез института на припознаването. При него достоверността на произхода въобще не се изследва, освен при оспорване. Веднъж определен, произходът от бащата е много трудно да бъде оборен, а при презумпцията за бащинство и невъзможно да бъде оспорен след изтичането на определен срок и то от крайно ограничен кръг лица. Има и трета възможност, която тук няма да разглеждаме – иск за установяване на бащинство.

Защо правото жертва истинността на произхода от бащата в името на стабилността му? Първо, до неотдавна бащинството не е било доказуемо по безспорен начин. Второ, тази стабилност на произхода по баща е била жизнено важна за децата и за техните интереси. Това е било обусловено от правния статус на незаконнороденото дете, чиито граждански права са били по-малко от на законнородените деца. Незаконнороденият е бил нежелан конкурент в имуществените и наследствените отношения. Почти до наши дни, дори в развити европейски страни, извънбрачните (незаконнородените) деца са третирани различно от брачните (законнородените)[4][5].

У нас, съгласно Закона за наследството от 1890 г., незаконнородените деца не са наследявали по право. Те са наследявали два пъти по-малка част от тази на законнородените деца и то, само ако са били признати от бащата[6]. Тяхното правно положение се е уреждало от специални закони – Закон за припознаването на незаконнородените деца, за узаконяването и осиновяването от 1889 г. Този закон в императивна форма забранява търсенето на бащата. Като последица, детето няма да получава издръжка и няма наследствени права. Това съчетано със съществуващата тогава дискриминация на жените, особено на самотните майки, обричало тези деца на тежък живот.

Всичко това предпоставя интереса на детето да има определен произход от бащата и веднъж определен този произход да бъде стабилен.

Дали това положение е все още оправдано в наши дни?

Отношенията в семейството са се променили до неузнаваемост. През XX век Европа  и светът извървяха огромен път в утвърждаването на човешките права, в т.ч. областта на правата на жените и на правата на децата. Подчиненото положение на жената и децата в семейството е останало в миналото заедно с бащината власт. От рядкост разводът се е превърнал в ежедневие. В България всеки втори брак завършва с развод. Не е много по-различно положението и в другите европейски страни. Детето от обект на правото се е превърнало в самостоятелен обект със свои собствени права. Конвенцията за правата на детето на ООН е подписана и ратифицирана от почти всички страни в света. Отделно в Европа са приети множество универсални и регионални конвенции. Значението на презумпцията за бащинство намалява и поради факта, че във всички европейски страни все повече деца се раждат извън брак, а в 8 от тях дори са повече от половината. По данни на Евростат, България е на второ място с 58.6% след Франция с 59.7%. Дори в страни като Гърция, Кипър и Малта се наблюдава ръст в пъти[7].

По този въпрос има и обширна практика на Европейския съд по правата на човека.

В своята работа съдът в Страсбург винаги е отдавал голямо значение на принципа на пропорционалност и дискутираният проблем не представлява изключение. В множество свои решения ЕСПЧ указва, че трябва да бъде търсен баланс между интересите на индивида и интересите на обществото в по-общ план, между интересите на родителите и интересите на децата и в случая, между принципа на истинност и принципа на стабилност. В повечето решения досега се даваше приоритет на стабилността, но все по-често се появяват решения, в които се отдава предпочитание на биологическата реалност.

"Съгласно практиката на Съда ситуацията, при която законовата презумпция може да надделее над биологичната и социалната действителност, независимо от установените факти и желанията на засегнатите лица, не е съвместима, дори като се има предвид свободата на преценка оставена на държавата, със задължението да се осигури ефективно "зачитане" на правото на личен и семеен живот.[8]"

Да се върнем към споменато дело Докторов срещу България. ЕСПЧ постановява, че правото му на личен и семеен живот е нарушено: 

"Съдът намира, че лишаването на жалбоподателя от всякаква възможност за разглеждане на делото му при отчитане на конкретните обстоятелства не е пропорционално на преследваните легитимни цели. От това следва, че не е постигнат справедлив баланс между общия интерес от защита на правната сигурност в социалните отношения и установеното бащинство, интересите на другите страни, и по-специално на детето, и правото на жалбоподателя да обори правната презумпция за бащинството в светлината на конкретните обстоятелства.[9]"

Известен "пробив" се наблюдава по отношение на припознаването. Миналата година по делото Л.Д. и П.К. срещу България ЕСЧП се произнесе, че счита за нарушение на чл.8 от Конвенцията абсолютната невъзможност за един мъж, претендиращ, че е биологичният баща, да се опита да установи бащинството си единствено поради причината, че друг мъж вече е припознал детето. Според сегашното ни законодателство е практически невъзможно за биологичния баща да оспори наличния произход на детето, създаден чрез припознаване от друг мъж. Дори и да успее някак да се сдобие с ДНК тест, евентуалният му иск ще бъде отхвърлен от съда на формалното основание, че той не е от кръга на активно легитимираните лица[10]. Правителството е информирало съда, че се готвят промени в Семейния кодекс, които да позволят по-лесно оспорване на припознаването. След второто осъдително решение срещу България по повод на срока за оборване на презумпцията за бащинство, вероятно, можем да очакваме промени и в тази насока.

При така очерталата се тенденция въпрос на време е истината да надделее над презумпцията.


[1]    Част от Corpus Iuris Civilis (Свод на гражданското право) - основополагаща колекция от трудове в областта на юриспруденцията, изработена в периода 529 - 534 година по заповед на Юстиниан I

[2]    Виж чл. 62, ал. 1 и 2 от Семейния кодекс

[3]    Брайков В. "Римският мираж "Презумция за бащинство"", Адвокатски преглед 1/2017

[4]    Решение от 28 октомври 1987 г. на ЕСЧП по делото Инзе срещу Австрия (Inze v. Austria)

[5]    Решение от 13 юни 1979 г. г. на ЕСЧП по делото Маркс срещу Белгия (Marckx v. Belgium)

[6]    Токушев Д. "История на новобългарската държава и право", Сиби, 2008, стр. 186

[7]    http://ec.europa.eu/eurostat - Are more babies born inside or outside marriage?

[8]    Решение от 9 ноември 2006 г. на ЕСЧП по делото Тавли срещу Турция (Tavli v. Turkey)

[9]    Решение от 5 април 2018 г. на ЕСЧП по делото Докторов срещу България (Doktorov v. Bulgaria)

[10]  Стария СК, в сила до 30 септември 2009 г., е предвиждал възможност всяко заинтересовано лице да може да оспори признаването на бащинство в срок до една година след  узнаването.

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
2
хъмп
|
нерегистриран
19 май 2018, 10:11
0
0
Статията е интересна, кратка, но информативна. Поздравления за автора.
1
|
нерегистриран
18 май 2018, 10:53
5
0
Хубава статия
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно